Далечна зима

В сърцето ми е тихо и ранимо.
Небесният прашец е побелял
тъй сякаш от покоите незрими
на моя Благодетел навалял е...
И в кошнички от скреж ми носи свежест
с усмивките на искрени цветя.
Като кристален сън е... нежен, мрежест,
приканващ ме и аз да полетя...
Да се завърна в бащините двори,
на майчиния мрамор да притихна.
Да се помоля тихо, да отворя
душата си за тази прелест зимна.
Да се покая и да се приема.
Да събера плода на тишината
напъпил от отлитащото време
запазило България в душата ми.