Мъжът до мен

Мъжът до мен сънува идеали
а с утрото поема да ги търси,
понякога и дом, и сън забравил.
Мъжът до мен е като речен бързей.
Помита наслоените ни нощи
и цигански лета рои на прага,
където Януари, леден още
пътечки белота навред полага.
И спъвам се, следобедно признала
градината си, нацъфтяла снежно
в очите му от вишнев цвят по - бяла,
а в моите - тъй побеляла нежност...
Помахвам след перчема му и слизам
в най - праведните дебри на душата
където пазя семето ни свидно
за посев, щом запролети земята ни.
И ден след ден целувам всяка болка.
А после я прибирам кротко в скрина.
Когато вечер уморен е толкова
от търсене, от щастие, от имане...
От споделености, и от раздели...
да мога да завия самотата му.
И да очаквам, че ще ме намери
преди да са се свършили летата му.