Тъга

Какво е, да намерим топло вино
за лудналата под снега асма.
Щом тръгнала е да плоди и зиме
стафиди за неделната съзма.
Да приберем горчивите и чепки
под стряхата на общия ни дом.
И с поварейка, от меда и лепкав
да заклеймим семейния разлом.
Рачелът да забъркаме с ластари.
(и да забравим, че са за бесило)
Да викнем на трапезата другари.
Да им налеем. И да ги отсвирим.
По късен гроздобер да погнем песен
от тези, дето все не ни достигат
да подсладим ширата и петмеза.
И качамака (или мамалигата).
И да се чуе - Те са богаташи,
навън се пука, а берат лозница.
И да им кажем - Не така, адаши,
от миналата зима храним птици.
От минали животи теглим рало
и с кървави очи света милеем
че сипне ли съдбата зимно бяло
в тръстикови блата не се живее.
А после да се върнем към земята,
изпръхналата, и със вино черно
от тежката разлъка на душата ни
да я прелеем, праведни и верни.