Без...

Бедуин на сърцето ми. Нежна, открадната песен...
В тези меки коси се изгубвам и вече не искам...
Всеки вдъх е искра, заличава отминали есени...
всяка ласка с очи ражда пролети златни, и изгреви...

Колко мога да дам... два римувани, тихи куплета.
И да пия сълзите отсреща, преглътнати мълком.
Тази наша любов, невъзможна, горчива и клета...
тази обич безмълвна, безвременна, непокълнала...

Ще заспива в ръцете ти, сключили пръсти на друга.
Ще осъмва до мен, от вина и желание скрита.
Но поне ето тук, в тези мисли, от рими залутани
нежността ни далечна, и болката, ще опита.

После тихичко някак ще стъпи нарочно, накриво...
(Тя е нежна и сладка, не може души да ранява)
Ти и аз ще я гледаме как... със нощта си отива.
Аз и ти ще мълчим, до където без нея остава.