На едно златно къртиче

Небето е прозирно до безумие
и рони към земята ни сълзици.
Навярно уморено е от думи,
от полети, или от птици
които заминават все навътре.
И няма кой да раздели мъглите.
И само под земята слепи къртове
познават слънцето. Дори не питат
дали е видимо, дали изгрява
и има ли прашинки светлината.
Когато в мрака си го разпознават
небатата се раждат под земята.