Безформено стихче

Не помня кой сезон ме раздели от нежните очи на тишината.
От там насетне тихичко вали и тихичко залязва във душата. Дали не беше пролетния дъжд смълчал очите ни пред красотата, или пък натежала в злато ръж - усмивка от едно любимо лято... Не помня есента... освен с ръце, обрали всеки плод на дързостта ми. Не помня есента. Но без сърце преминах я, за да спаси света ми в онази дъхавост на дивен сън - божествена палитра на мечтите. И да дочуя празничния звън, отнасящ теб, но без да ме опита. Навярно беше зимата. Не знам...От белотата и болеше някак, тихо. От скрежа и, с невидим, нежен плам като висулки раждаха се стихове. И днес ги препрочитам, в самота, откраднала си дъх от късче зима. Незнайният сезон, сред белота изписва кротко малкото ти име.