Сляпо търсех следите по тъмните пясъци.
Някой луд пак е стъпкал червените макове.
Щом отворех очи ме преследваха сивите крясъци
на измъчена чайка, прелетяла над изпуснати влакове.
Не достигах до времето, тихо заспало зад мен.
Само риех болезнено още и още да чуя.
Стон от нежни лъчи ме погали.Изви се по мен
и кръвта на строшена луна ме обля и събуди.
Огнен блясък покри необятната, суха пустиня.
Търсех сляпо...опипвайки вътре, където болеше.
Но намирах не макове, само разбита светиня.
Там, отляво, където сърцето ми някога беше.
...
В косите ми цветната пролет отдавна изсъхна.
Сякаш никога там не бяха цъфтели ръце.
Пленена от ледена паяжина как да си тръгна.
Заравям очи вкочанени.Мълчиш ли...сърце...
Как е близка сега тази наша безумна илюзия.
Как е смешно болезнена тази позната ирония
сред която се лутаме, дишайки мъртвата музика.
Като призраци с нежни сърца, но родени в агония.
Вчера беше копнеж.Днес е само цвета на копнежа.
Като сянка, изгряла след тъжна и мокра дъга.
Като бяла пагода, приютила към Бога стремежа.
Като звън от утеха, поел пресушена река.
Няма коментари:
Публикуване на коментар