Стерилни коридори. Отделение.
Перденца на черешки, и на вишни.
Болезнено до вопъл осветление
и надписче: За двегодишни.
Букетите до тук са. Забранено. Цветя ли - само в болнични пижамки.
И без това е ледено студено отвътре, до прозоречната рамка.
Пулсира някъде кардиограма. От сол в очите трудно я намирам.
Надежда ли, провиждам сякаш... няма. А под завивчиците си прозира...
Очичките и несъзнато бродят под тъничките и клепачи.
Едва научи се край нас да ходи... Едва научи се и да не плаче.
Едва научи се край нас да срича. Със френско"р", по българските стигми.
И трябваше поне да я обичаме. И трябваше поне да я достигнем.
Преди да скочи смело в тъмнината за да спасява злите ни души.
Преди да я напусне светлината. Преди до болка да я разрушим.
Сега отказва тази трансплантация. Не се живее в чуждо сърчице.
А моя белег бял, след ампутацията прилича на целунато челце.
Прилича на доксоване от ангел. Преминал да напомни че сме смъртни.
И че сме капката живот на Авел. Да я покаем, и да се обърнем.
А само е на две добри годинки. Ще и отива светлосин покров... -
сукно със златни букви. И със снимка.
На нашата, невръстничка Любов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар