пътник

Вече няма какво да ме спира.
Този ад е с безкрайно небе.
В дълбините му скрежни извират
ледове, ледове, ледове...
и лишени от бащина ласка
(нито лъч от божествен светлик
по стените му не прозира)
приковани копнеем, за миг...
Миг от светлата орис на цвете
претопило с душата си нова
еговечния кръст на ръцете.

Заминавам.
До гроб.
За Ренова.

И когато запуснат очите
и по устните влее се ада
ако някой незнаен попита
празен гроб за кого е награда
и защо само сивата дреха
пепелее над свитите пръсти...
Нека аз да му бъда утеха -
в ада нямаме слънчеви кръстове.