по речните камъни

... и още напомня следите
от тихо безумие
твоята бяла молитва за дъжд,
онзи дъжд, който вярваше в тайнствата,
още пази преглътнати сънища...
а очите ти - струпани бездни
без збъднат разкош
непонятно откъснати, раздробени,
захвърлени...

знаеш ли...

аз не мога да пазя до утрото
малкия цвят
нито синьо-зелените
някога разпознати акорди,
ти изряза сърцето си,
аз - споделения свят
и напуснах деня ти
града ти
съня ти

пристъпвам на борда
с измамени, тихи до истина
слепи нозе
по думите, нощно изваяли теб и перото ти
и двете ни маски... - усмивката беше за теб...
а беше сълзата за мен.
Беше някога топла...

Невярващо пия от сухата, пъпната връв
пулсираща само в сърцето на тази поема,
несписана с ничия, недосегаема кръв
в пространствата между звездите.
И те отнемам.

От себе си, и от самотата в очите си.

...

Още търсиш ли стъкълцата
по речните камъни...
Там рисуват се дните ми.