Така е тихичко в душата ми след бурята.
Защото не остана за помитане.
Затворените в перигей безумия
пренаредиха сляпото ми взиране.
Размиха се контурите на мрака.
Поех по личната си траектория,
избавена от ничие нечакане.
По стъпките на своята умора.
Към световете, движещи тъгата.
Към онзи бряг, безумно влюбен в римите.
Към вечерта ми, тръгнала нанякъде.
където няма да изстрадаш зимата...
Няма коментари:
Публикуване на коментар