И да отметна кичур от челото ти
събрала цялата неземна нежност
на жена...
в ръцете си...
да обезсмъртя една сълза
измамно тленна
като невидима росица
кацнала за миг на тъничко листо
след дъжд...
дъжд, който никога не спира...
Да те даря с усмихнати очи...
в които онзи лъч незрим
на любовта
извира в тиха песен,
неродена музика...
Погалване от топлина и мекота,
от устни... напоени с есен.
И нямам те.
И не е слепота.
Няма коментари:
Публикуване на коментар