Потапям пръсти в стихналата нощ
като слепец
да почета от тишината...
ухание на розови градини
разлистени,
да слеят самотата ми...
Но ти разпали хиляди звезди
и заблестя измамно всяка
мисъл
и погледа ми, уловен преди
снижи ме, до последната орисия.
И призова ме глад,
неверен,
изболян
навярно хиляди и повече еони...
И музиката стихна...
Тежка дан
в предела на плътта
ме доизрони.
Сега вързопче свито съм
и много
са възлите, заплетени в ума.
Не знам, поисках ли
да ти прошепна сбогом.
И да се върна вече у дома.
Няма коментари:
Публикуване на коментар