нямам

Нямам вече какво да ти дам,
прегоря ми земята.
Не остана ни зрънце, ни пепел,
ни кал, ни чукар.
Плодовитите капки живот
разпокъса ги вятъра.
И намери в сърцето ми
зимата верен другар.
Самотата заплете изсъхнали,
голи стърнища,
и в душата ми стори си дом...
посивял от тъга.
Вее тяга в гасените с мраз
и порой пепелища,
ронят устните спомен
след спомен
след
спомен...
стопена нега.

А покоя разстила
снага си - бесило за дякони.
Падат тихи копнежи,
откъснати.
Сеят глад.
Непоканени реят се мислите -
мръзнещи гарвани.
Непрокудени, неорисани,
в мене кълват.