изповедта на една свещ

Вече нищичко не остана от мен.
Цялата се превърнах
в безлунна и стенеща изповед.
И потока по моите вени,
потока - живот
вледенен от безгласни сирени
и режещи викове
спира дъх и поглъща с наслада
поредния летен порой
като някаква странна награда
за това, че още четеш
и живееш
моите недодялани стихове.
Аз ще пиша.
Ще изписвам онази епоха,
затанцувала в саморазбиващ се вихър
на издигане, после и падане,
неспособна да спра,
неуморена от тежки и стържещи
подобия на отравяне
от непознати за мен, но желани мелодии.
Защото само така е отдаване.
И ако настъпи момент,
когато ме разпознаеш сред многото
недовършени образи,
сътворени от четката на деня и нощта,
ще засвирим заедно
нашата неспособна да бъде сама
лунна рапсодия...
вплела пръсти в ръцете - лъчи.
Ето... знам..., пак ще кажеш -
"Мълчи."
Но съм аз... пак съм аз,
и праха ми от бели крилца
в тъмнината, затърсили огън...

Нека никога не разпознаем
пепелта върху думата "Сбогом"...