... целувам утрото
с разлистения свян
на цвете, недокоснало сланите ти,
несетило попарващия блян
на устните ти,
обладали дните ми...
Живота ти е повече във мен,
по-ярко ме изпълва
и ме носи
от каменния силует студен
зад който стъпвах
наранимо боса...
... защото се усмихнах на нощта
и заблестя сред хиляди камеи
с цигулковата нежност
на страстта...
онази страст,
която ме немее...
и в пукналата прелест на деня
когато ме погали тишината
на спящия в сърцето аромат
изпълнил те с неизразима святост
ще бъда стръкче пукнала любов
и струните в душата ми ще светят
докосвани,
макар от лък суров...
едно ранено, но уханно цвете...
Няма коментари:
Публикуване на коментар