Преди да нарисуваме надеждата
по бялата черта на онзи път...
Когато още бях
бездомно бъдеще.
В безплътните ръце цъфтяха сенки
прозрачни като февруарски сънища,
като мъгли, копнеещи издигане
със светлина
в която да заспят.
Преди да разчета на глас езика ти...
и да науча как политат птиците.
/Когато още бях мечта за кълн/
Един отронен аромат
стопи страха ми,
преля неузнаваемо в зениците,
достигна ме
в безкрайността на черното,
завило непробудния ми сън.
С докосване на пареща сълзица
търкулната в пороя на живота ми
пренареди посоките към извора,
/за да ме стопля в бъдните ми зими/
завинаги повели ме навън.
Преди да нарисуваме надеждата
по бялата черта на онзи път...
смъртта ни беше само шепа рими.
Няма коментари:
Публикуване на коментар