Не защото са плиснали пъстри, безкрайни поля
и любовната ласка на топлия дъжд ги разпява,
не от дивния плам, с който утрото твое деля
и събирам в ръцете ти - синьо небе от тинтяви,
не от сочната утринна, мека и пивка трева
утоляваща слънцето в езерце росно от ириси,
нито бялото облаче, свило в прашец онова
тъй незримо сияние на сърцето ти. Имам се...
само в чистия миг, мимолетен, танцуващ, раним
избуял до ухание нежно на розови пъпки, когато...
се завръща в очите ти полъха чуден, любим,
и нашепва безгласно едничката истина: Лято е.
Няма коментари:
Публикуване на коментар