Копнежна самота...
Разсеян ден.
Ресници уморени по паважа.
Забравен сън. И някъде по мен -
две думички, които да ти кажа
ако преминеш край дома ми тих
на път към медоносното си утро.
Не са признание,
не бяха стих,
а само малко слънчево отвътре.
Не помня как дошли са в моя свят
по пътя на откъснатия спомен.
Аз тръгнах си навиждано богата
от онзи миг, след който ме изрони...
и носех чиста, слънчева вода
в очите си, на път към Бога.
(нали ще ми е нужна само тя
да се градя към тебе, ако мога.)
Отнесох си... искрица нежен плам
за бъдещите ми студени зими
от твоето дихание.
Но знам...
че в думичките две сега те имам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар