стих само

Стъкълцата от изгрева
ако срежат малко по - надълбоко,
не се отдръпвай, не ще заболи.
Твоите питащи очи са на много високо.
Не изравяй, в душата вали.
Аз бих поела в сърцето си
слюнка от прилеп.
Бих извила ръце, за да върна
на рая горчивия плод.
Толкова много ненужно безкрила идилия...
Искам да режеш. Без болка не мога живот.
Мога теб.
Мога тихо да стена превита под натиска жаден
на издрана от думи и дъх, наслоена измама.
И тотем да съм.
Или паяци гладни,
изтъкали по входа на улея стъпки от нямане.
Пластелин. Глина, суха до жажда за пръсти.
Игленик без местенце за бод, и гевгир върху
счупена чаша.
Само... моля, недей... не прошепвай
"ЗабрАви ме, късно е..."
Ето... вечната цялост на залеза
вече е наша...

Само стих е. Каквото е всичко останало.
Наниз нищо не значещи, кухи, изплакани думи.
Миг от друг миг, забравен,
болян,
изоставен.
Но е дъх... от онази болезнена,
скъсана струна...