Изтъкана с копривени мисли
днес е моята нова одежда.
Премених се и тръгнах по истини
с калдъръмени думи нареждани.
Слепотата ми води вретено
завъртяно от твоите притчи.
А от нишката, пареща в мене
вие кълнове грозно "обичам".
И обраства стените с трънаци
на запуснат в сърцето ми замък.
Непознати са твоите знаци.
Носят тежката орис на камък.
Носят всичките праведни зими
без листенце копривена есен.
Затова сто години, без име
ще проспя светлокрилата песен
от която извираха лебеди...
а сърцата им бяха палачи.
Няма приказки в мене, за тебе.
Само вехти от дъвчене плачове.
А копривата пак ми отива...
пак съм цветна, и дивно зелена.
Две посестрими, мълчаливи.
В самотата си пременени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар