Когато стиховете ми се разпилеят
по гладката повърхност на забравата
(един прекрасен лъч на милостта...)
когато над очите ти узрее
плода на тишината, и на славата,
когато те разлисти радостта...
когато си на стъпчица от слънцето
изпепелило времето и мислите...
и няма нито сянка тленна сладост...
пусни ме... да се продължа нататък
стопена до изгасваща единност.
Родена, от самата вероятност
на ничията красота.
Няма коментари:
Публикуване на коментар