Земята преопъва тетива
забравила за слънчевите струи.
Валят стрели
а Слънцето едва
наднича зад въжетата и сбруите.
Смолисти сетива устройват лов,
танцува ласо,
камък му припява.
В мъглата
близкоизточния зов
далечен за очите им остава.
И няма избавление.
Блести
единствено оголената челюст.
Аз... синичко мънистенце дали
да не закича там,
така, за смелост...?
:)
Няма коментари:
Публикуване на коментар