безпътици

Роденото пристъпва по земята и тегли своята целебност свята.
Душата му - затвор, бордей, за всеки влял се в опитност злодей.

И не е самороден кръста тежък, дървото му - родина на копнежа -
мълчи в застопорените сърца на всичките му личностни деца.

Посоката му - мрак от черно злато. С безпътици непразна е тъмата.
Прекрасния светлик от небесата след миг замира, срещайки заката.

И ден, и нощ, повтаря спомен стар, изписан във човешката му проза -
стопанин е на кръвния си дар, с боята на рубинената роза.

От мъртвото не ще покълне цвете, дървото срязано е, не живее.
И с мъртвости запълнени ръцете за утре само мъртвости ще сеят.

...

Но както в моя стих добрата рима към раждането бавно се изменя...
така и той, човекът, с малко име, ще преживее същностни промени...

И както мъртвото дърво изгаря в мрака, запали ли се огнена искра
човекът светлина ще си дочака, за вечен миг. Божествена игра.