Пустиня ли...
Пустинникът е глух
за воплите на белия Оазис.
Духа му - онемелия евнух
от светлината лоното си пази
под тъкан без човешки шев и бод.
И носи я... изгубена навеки
в земята, по която няма брод.
В земята плодородна,
на човека.
Каква е мисията му
не помни камъка.
И гълъба на рамото ми - също.
Небесните покои ли?
Не замък...
И не посока, каеща завръщане...
И що е изкушенито знам -
праатом не да осветли земята ми.
А да си спомня,
не божествен плам.
Но вечното падение
в душата ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар