Пристегнати окови
раздираха ума ми в онзи миг
сред хилядите зурни
на закат..
Броях очите им - разпръснати мъниста...
Изпитите следи
на стихналия в утрото ми свят
пристягах
в съзерцателно разлистване...
А бях усмивка, бях и топлина,
и се топеше в устните ми виното,
пенливо до безпаметност...
... до нечия вина.
До нечия завинаги отминалост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар