Една легенда има... за любов.
Свещенникът веднъж ми я разказа.
Болезнена, до благослов.
Красива. От неземна радост.
На тъжната, отчаяна земя се ражда малка птичка сладкопойна. Гнездото си напуска и сама поема между слънчевите хвойни и търси храст с трънлива красота и няма миг покой да го открие, забравила завинаги света във който сме се припознали ние. Поспира до най-дългия му шип... поема дъх и тихичко запява. Дори небето стихва мълчаливо когато песента се извисява... единствена, в най-краткия живот извиращ от гърдичките пернати, притискащи се в острието кротко... А песента е толкова богата... Въздига най-смирената душа далече над дихание и...
Толкова.
Смъртта ли е това, или греша...
С цената на неизмерима болка, с отдаване до сетен дъх най - нежните ни трели ли се раждат... А после.. пепел розова, и мъх.
И приказка, която да разкажа.
А песента лети... и всеки сън и всяко утро в нея се разтварят. Понякога е шепот, или звън. Понякога е цвят, дъга, омара. Или е чудото на малък стих, в което да прошепна,
ако мога...
как е безкраен влюбения миг в докосването тихичко.
До Бога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар