назад, към...

И когато огледалния образ
затежи от наситена плътност...
и нейните тихи ръце /потъмняло сребро/
се обърнат назад...
към оживялата пепел
над руините
и скърбите...
и от топлата прах на сърцето
извие очи
онзи стържещо /до забравено/ млад
илюзорен копнеж
като писък молитвен
пресъхнал сълзите и...

...ще изхлузи последното
буренясало вчера
неразумно ще скъса веригите
страх
и следа към Ваятеля свой
в този миг
ще намери...

ще намери и себе си
между изритите кълнове грях -

бяло семенце сътворена любов,
непрошепвана никога
до мечтите и вяра...
и надежда,
изпълнена с благослов.