8/27/2011

пътеки

Така и не дочакахме пътеките
да свърнат към една, напред посока.
Изстреляхме назад сърца и делници,
избавихме мечтите си от срокове.
А щеше да е път. Изпълнен с пълности.
И в унисон да стъпват сетивата ни.
Какво пък, нямаше да има волности.
Сега препират - сещаш ли - словата ни.
За жаждата не бих си и помислила.
Пресъхнахме в огромните си глътки.
А казват - имаш ли си своя истина,
отпивай я по малко. Скъпа е...
И казват още - бурените ценни са,
в сърцето имат скЪтано лекарство.
Пътечката, останала без сенници
обрасна вече. Личното ми царство.
Какво да сторя, пак ще ги събирам...
За някого ще сътворя утеха...
В очите ми щом слабо, но извира
любов на късове, като протрита дреха.
И от посоките, разпръснати в безкрая
ще избера една. И ще вървя по нея.
Кой знае...може да е път към Рая.

Но да остана тук... сега... не смея...

Няма коментари:

Публикуване на коментар