Път

Те докоснаха нещо, за което не знаех,
те дори се строиха вътре в мен във редичка,
и запяха без глас, с онзи порив омаен
който сякаш помита, а погали ме, тихичко.

Те са хиляди сенки в онзи свят на разруха
и са малки светулки в тъмнината на злака,
те са живия звук, който някога чухме
и забравили как, по човешки оплакахме.

И към тях ме зове нещо тъй непознато.
/А оставам в прахта, по очи, на колене./
С отмалели нозе как да тръгна след вятъра...
как да стигне до тях нещо тежко от мене.

И защото не можеш, те оставям на прага
мое скъпо огнище, мое вярно небе,
тъй отдавна ранимо, топлина недочакало.
А което не съм, Светлина се зове.