моряче

Как прозирна е тази любов..
като тъничка паяжина,
и наметната с шал от тъга
(саморъчно изплетен)
на верандата стара
зареяна в слепите маяци
срича името твое
с кристалните пръски
отнесено..

Всяка вечер на тихия бряг
тя си спомня за тебе,
мое мило моряче,
отвъд
с козирка над съдбата.
И с рибарските лодки, към утрото
смело загребали
пуска счупени малки сълзи -
късчета от душата и.
После с тежки коси,
чак до другия край на земята
смита болка и сън,
в най-прозирната каменна урна.
И шепти към нощта -
намери го... погали ми го с вятъра...
Може някога дъх от сърцето му
с теб да се върне.