8/25/2011

нежен Ад

Нежен Ад
Все така го рисувам, с очи океани, най - красивия мъж  на земята, която и до днес не приемам, а до нея оставам запленена от скрито в дълбините му злато... Все така го заравям в недрата си твърди и попивам росата му с тръпнещи устни, притаила страха му, до моя... отвътре, че без мен ще си иде. И сама ще се спускам... И не зная къде съм... когато заспива, и света му за миг се откъсва от моя... С уморени ръце две небета завивам и се взирам след пустото в бледия спомен, притаил близостта му... разгърнал гърдите, до които единствено някак притихвам, и където в цветя се превръщат стрелите, уморени от липси, от болка, от свикване...
После... пак съм земя. До безплодие степна. И откъсвам ръката си - може да го погали. Може да го притисне...
Може да го погледна...
Може да го поискам...

Девет клади разпалени
в тези мигове стенат, и се вият в ума ми, и предричат безумия... никому непотребни...
И прехапвам език. Занемява света ми...

Този мъж е единствен.
И любим.
И последен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар