На Ванесса
Когато утрешния ден развидели
сияйната си същност над света ми
навярно ще престане да боли...
Навярно ще затопли любовта ми
с лазура си, извиращ в две очета
тъй ясни... като утринна зора,
погалила с присъствие, където
изгубена, за тебе оцеля...
За тебе... мое слънчице пустинно,
любимо, шоколадово сърце.
В света на мрака, светлото ти име
е пулса в отмалелите ръце
посоката към тебе разпознали,
заключени в молитвено дихание.
Усмихвай се...
Смеха ти ще погали
студа ми, струпал дарове - ридания.
И може би ще се смали земята,
изправена гранитно помежду ни.
Усмихвай се
на слънцето, когато...
не съм до теб.
И с теб съм... до безумие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар